„Синята“ лудост от 15 май 2022

Измина една календарна година от деня, в който си припомнихме добре познатото чувство на еуфория след спечелен трофей. Добре познато чувство, което е заложено в ДНК-то на всеки левскар, но чувство, което бяхме позабравили в последното десетилетие. Факт е, че цяло поколение млади левскари израсна без да види любимия отбор да вдига титла или купа, което беше непонятно за батковците, бащите и дядовците му. И да, ако преди повече от 10 години някой беше казал, че следват дълги години на управленска криза и безвремие, в които „Левски“ няма да спечели нищо, едва ли някой от тези, които изживяхме „синята приказка“ би му повярвал. Едва ли в началото на септември 2021 някой е вярвал и, че точно този отбор, който имаше 4 загуби от 6 мача преди да бъде поет от Станимир Стоилов, ще ликува с купа в края на сезона, но чудото се случи и неприятната прокоба най-после падна.

На 15 май 2022, с гол на Илиян Стефанов в 57-ата минута, пред препълнения стадион „Васил Левски“ и след тотална доминация на терена и по трибуните, „Левски“ на Мъри Стоилов победи ЦСКА-София и си тръгна с дългоочакваната купа на България. Сините не просто надиграха няколко пъти по-богатия си съперник, но и не му позволиха да отправи точен удар към вратата на младия Пламен Андреев. Футболистите на „Левски“ горяха от желание да зарадват хилядите „сини“ сърца на националния стадион, печелеха почти всяко едно единоборство със страст и като че ли се всеки път се вслушваха в рефрена „сините в атака!“ – когато феновете го запееха с цяло гърло, левскарите се втурваха с пълни сили напред към „червената” врата. Личеше си, че за пръв път от доста време насам „Левски“ има треньор, който беше успял да предаде на футболистите страстта на феновете и своята голяма любов към клуба, за да разберат какво означава да носиш святата фланелка с „Л“-то на сърцето. Нещо, с което също бяхме отвикнали, защото бяхме свикнали с футболисти-ментета, които не подписваха с „Левски“, за да оставят имената си в славната история на отбора, а за да ходят на работа и да взимат заплата. И така всички повярвахме, че първата страница от новата „синя приказка“ вече е написана.

Година по-късно, обаче, разказвачът вече го няма и атмосферата е коренно различна от тази на същата дата преди година. Футболистите са си същите и са там, на стадиона, но сърцето и душата на отбора вече го няма. Еуфорията я няма. Няма я онази магия, левскарската. Няма го онова чувство на спокойствие и самоувереност, което се беше настанило удобно на „Герена“ и караше да си мислиш „тези двамата са контузени, а онзи е наказан, но Мъри е там и ще измисли нещо“. Не само, че всичко това се изпари за броени дни, а на негово място се върна отново добре познатото усещане за безпътие от онова тежко десетилетие на безвремие, което трябваше да остане в миналото като белег, който да напомня до какво водят лошите управленски решения и порочния модел „бащица“.

На 15.05.2022 започнахме да мечтаем отново за „Левски“, който ще надгражда; „Левски“, който е загърбил вредните практики и гледа към светлото бъдеще рамо до рамо със своите фенове; „Левски“, който започва бавно, но сигурно да пише своята нова приказка. А на 15.05.2023… се върнахме 3 години назад.

Благодарим ти, Илияне! Благодарим ти Пламене! Благодарим на всички от онзи отбор, които ни напомниха колко приятно е усещането от спечелен трофей! Благодарим ти, МЪРИ!

Автор: Цветомир Цветков