Левски в края на сезона: Завръщане към статуквото

Завърши и този футболен сезон за любимия ни Левски. Само след няколко часа предстои последния ни мач – баражът за класиране за европейските клубни турнири, и по-точно – за Лигата на Конференциите, срещу Арда.

Мнозина ще кажат, че точно този мач се явява „мачът на годината“ за Левски, при така стеклите се обстоятелства – от тази среща зависи дали тимът ще играе в Европа и дали ще успее да генерира сам някакви по-съществени финансови приходи, както направи през миналото лято в сблъсъка с ПАОК.

Малко от нас, обаче, изглежда осъзнават, че Левски игра много по-важни „мачове“ през последната година, и за съжаление не успя да спечели всички, а може би дори загуби най-важните.

Няма смисъл да се връщаме за пореден път на постигнатото в края на миналия сезон от Станимир Стоилов и футболистите, нито към паметните вечери от двубоя с ПАОК, когато бе отстранен отбор, смятан за напълно непреодолим. Не става въпрос и за последвалите негативни резултати – драматичното отпадане от Хамрун и дългата поредица мачове без победа.

От години Левски играе далеч по-важни „мачове“ извън терена. Изключително тежкото състояние на клуба сезон след сезон диктуваше едно и също – Левски се бори да оцелее финансово, да посрещне най-належащите си задължения и да „отбута“ назад във времето колкото може повече от останалите, а на терена – да покаже някакви зъби и да не изостава твърде много, за да се опита да „добута“ до Европа, и евентуално по-напред за Купата….

Излишно е да споменаваме, че промяната в тази черна рутина дойде с поемането на административните юзди от Ивайло Ивков и завръщането на скамейката на иконата Станимир Стоилов. Няма да изброяваме постигнатото от тях с къртовски труд (и, разбира се, с усилията на всеки едни, работил под тяхно ръководство). От клуб, треперещ всеки месец във финансово отношение и дължащ пари на знайни и незнайни герои, разнасяли синята фланелка (или анцуг) по време на мимолетен престой, запомнен от феновете със скъсани нерви и и срамни резултати, Левски успя да се стабилизира и да погледне към челните позиции в класирането, спечели трофей след десетилетна суша, а воденичните камъни наречени „неустойки“ бяха откачени и потеглиха към дъното.

Изобщо, Станимир Стоилов и Ивайло Ивков показаха, че дори с ограничен финансов ресурс и без скъпоструващи звезди, но с много работа и истинска отдаденост, Левски може да се оттласне от дъното и да започне дългия, труден но и възможен път към своето окончателно спасение.

Тук някъде, обаче, дойде и най-тежкият „мач“, който Левски, за съжаление, не спечели. Също така за съжаление, сред общността цари явно неразбиране на това какво се случи и защо се случи.

За първи път от години, Левски имаше в редиците си – и то на предните редици – хора, които поставяха интересите на Левски на първо място – пред личните, пред тези на собственика, на спонсора, на този или онзи мениджър, играч, треньор, директор и т.н. Именно това бе и основната битка на Иво Ивков и Мъри Стоилов – отборът и клубът на първо място. За всички е ясно (или би трябвало за е ясно), че с такъв подход е неизбежно да настъпиш нечий мазол. Но тук става дума за ценности – левскарски ценности, срещу корпоративни или лични ценности. Мечтата на Ивков и Мъри бе именно левскарските ценности да са водещи. Това беше начертаният от тях път към спасението, скъсването със зависимостите и завръщането на върха.

Много хора погрешно смятат, че всичко това се изразява в „ненавист“ към спонсора на отбора или към конкретни хора в т.нар. „висше ръководство“. Бъркат. Личните неразбирателства никога не са били проблем, а претенции към спонсора като спонсор никога не е имало! Напротив, в клуба винаги е била изразяване признателност за помощта, оказана от генералния спонсор в трудните моменти, а, смея да твърдя, Левски се отблагодари за получените спонсорски средства повече от достойно и „постави на картата“ дружество, за което никой не беше чувал, преди то да се обвърже с клуба. 

Проблемът дойде от сблъсъка на философии за това как следва да се развива клуба. От директната намеса в управлението и явния конфликт на интереси. Излишно е за пореден път да се спираме дълго и напоително на всички тези проблеми – те са много ясно очертани нееднократно и от Иво Ивков, и от Мъри Стоилов, колкото и някои хора да се опитват за изопачават думите им и да представят нещата по друг начин.

Те съвсем ясно посочиха къде и най-вече – в какво се коренят проблемите. И поискаха нещо съвсем простичко – възможност да работят така, както те смятат за правилно и по начина, довел до успехите – и на терена, и извън него. Поискаха мъничко подкрепа от всички – и ръководители, и фенове. Поискаха най-нормалното нещо на света – решенията да се взимат в кабинета на изпълнителния директор и в треньорската стая. И получиха ясен отговор, че това няма как да се случи…..

Ето защо те двамата вече са далеч от Левски, а изграденото от тях лека-полека започва да се изплъзва между пръстите на сегашните ръководители.

Още по-тъжно е и поредното разделение между привържениците, което е директно следствие от този тежък разрив. Тъжно, защото редица фенове повтарят като в транс мантрите на мажоритарния собственик и придворните му клакьори и рупори, които хвърлят вината за този разрив върху… феновете (или един процент от тях…). Тъжно е, защото тези фенове явно също са изгубили представа за левскарските ценности. И ако допреди 2-3 месеца те може би просто не са разполагали с нужната информация, за да вземат „информирано решение“, то след напускането на Стоилов и освобождаването на Ивков всичко излезе наяве и всеки би могъл сам да разбере за какво става въпрос.

И въпреки това, независимо дали от детинска наивност и сляпа вяра във все по-избледняващия ореол на една синя легенда или под давление на знайни и незнайни приказни герои, подскачащи клоуни или обикновени лъжци, сериозна част от привържениците не виждат очевидното.

Всъщност най-показателните сигнали за това са пред очите ни. Планът на Стоилов и Ивков бе с продажбата на един или двама футболисти през зимата да завъртят колелото и да започнат съществената работа по изчистването на дълговете към НАП, след провала на сделката с Юнайтед Груп. На този план бе сложена спирачка, но без никаква алтернатива.

Резултатът – запорирани сметки, условен лиценз и което е най-лошото – никакъв алтернативен план, никакъв реален опит за решаване на тези проблеми по друг начин.

Защото, нека да го кажем честно – някой смята ли, че ако ръководството, в лицето на спонсора и мажоритарния собственик, беше представило пред Ивков и Стоилов реален, реализируем план за действие през тези пролетни месеци, а и след това – те щяха да напуснат? План, обаче, очевидно няма, отново всичко ще се прави „на парче“, колкото да се „избута“ и следващия месец… и така, колкото изкараме.

А след това „интересите на двете страни“ спират да съвпадат и продължаваме по познатата спирала.

Може би най-красноречиви за променените ценности са последните мачове на отбора. И тук изобщо не говорим за резултата, та дори и за съмненията за спестяване на усилия в полза на един или друг от претендентите за „титлата“ в пошлото ни първенство (смешният плач за „феърплей“ от страна на клубове, които никога не са знаели значението на тази дума, няма смисъл дори да се коментира).

Спомняте ли си, че през миналия сезон Левски игра до последно в опит да си гарантира участие в Европа чрез класирането за първенство, в момента, в който се бореше за първи трофей от 11 години? Спомняте ли си, че Левски разполагаше с 13-14 футболисти, които да изнесат финалната фаза на сезона? А спомняте ли си в някой от тези мачове да сме пазили 7-8 играчи за следващ мач? Ами – ценности….

Измина поредната футболна година. Отново – трудна и турбулентна. Чака ни поредната такава. Още по-трудна. Левски е религия и всички ние го носим в сърцето и душата си. Но е време да спрем религиозно да вярваме просто на имена и спомени. Време е да погледнем сериозно, реално и отговорно. Да спрем просто да следваме приказки, а да настояваме за отговорност! Да изискваме адекватност! Да държим на работата! И да заявим ясно и категорично, че Левски е по-голям от всеки и място в него имат онези, които го поставят винаги и само на първо място!

Автор: Момчил Лазаров